„Ако наистина искаш да победиш врага – възпитавай децата му”
Източна мъдрост   Покоряването на един народ може да бъде устойчиво, ефективно и практически да се превърне в необратим процес, ако на покорителя му се удаде по един или друг начин да видоизмени неговия светоглед. Тогава този народ започва сам да защитава интересите на своите завоеватели, смятайки ги за част от нормалния си народен живот.
Днес пред очите си виждаме как, например, посредством електронните медии, чрез звездите на киното, попфолка и порното, завоевателят внушава, че алкохолът, наркотиците, конкурсите за красота за деца, абортите,контрацептивите, употребата на спирали и презервативи, ранното водене на полов живот, разните сексуални извращения, са едно „нормално” явление в живота на съвременното българско общество.   Но каква е ролята на българската жена в тази съвременна война срещу българския народ?   Работата е там, че решенията, които вземат българските жени, определят съдбата на българското общество като цяло. Сиреч женският въпрос е от едно стратегическо значение. На този въпрос досега не се е обръщало достатъчно внимание от нашите аналитици и изследователи. Аз ще изложа тук един тезис, който е базиран върху трудове от рода на: „Смъртта на Запада” от американския политик Патрик Бюкенън, „Тайната на вечния живот” от руския писател Морозов, но и работата на българския философ Янко Янев – „Героичният човек”, който още през 1934 г. подлага на безпощадна критика явлението „интелектуализирана андрогина”. Тезисът е: измирането на бялата раса е обусловено от редица причини, но главната сред тях е промяната на положението на жената в обществата на белите народи. Привличането на бялата жена в производствената и интелектуалната сфера, както и отделянето й от семеството – това са причините, които доведоха до днешното положение с раждаемостта сред белите жени. И при това състояние на нещата пред нас възниква задачата: какво ние да предприемем в тази насока, така щото да се промени мирогледът на българката, да се измени положението й в българското общество, така щото тя отново да поиска да ражда бели деца? Нужно е да се поднови разделното обучение на девойките и юношите, както е било преди войната – девически и мъжки гимназии. Допитвал съм се до много съвременни педагози, които не можеха да ми дадат смислен отговор – защо в прогимназията преди 09 септември 1944 година няма разделно обучение на девойки и юноши, но в гимназиите е имало такова? Отговорът излезе впоследствие: - Защото е нужно да бъдат възпитавани по разному, всеки според мисията си. Разделение нужно повече за обучаване и възпитаване на девойките, отколкото на юношите. Въпросът е принципен: по отношение на девойките, навлизащи в непълнолетната възраст има обществена нужда да бъдат обучавани и възпитавани как се създава и поддържа щастливо семейство, в което растат здрави и пълноценни деца; да бъдат подготвяни най-старателно за своята майчинска мисия. Докато юношите биват обучавани на занаят и професия. Освен това тези гимназисти са имали възможности да трупат жизнен опит, да общуват с  по-възрастни от тях жени, да обикалят по публичните домове и т.н. (*) С други думи имало е едно ограничаване на професионалното образование по отношение на жените, а оттам и намаляване на количеството постъпващи млади жени в детеродна възраст във висшите училища, като им се е предоставяла възможност все пакна един по-късен етап от живота си да записват така наречените „женски” специалности. Принципът на това общество отпреди 09 септ.1944 година е, че жените не бива да съвместяват работата и семейството. Първо – защото е трудно, и второ – защото е некачествено. В днешно време формулировката трябва да бъде: ние не претендираме за ограничаване правата на българските жени по отношение на професионалното образование и работата им, но преди всичко обграждането на българската жена от вредни влияния от всякакъв род върху главната й жизнена мисия - майчинството!   Патрик Бюкенън говори за настъплението на така наречената постхристиянска цивилизация някъде в началото на 60-те години, която по същество отрича ценностите на християнската (Янко Янев я нарича „майкоубийствена”). Бюкенън изрежда някои от белезите на тази цивилизация: изобретяването на контрацептивите (ще рече, че научно-техническите достижения на бялата раса се обръщат против самата нея); изнасянето на производствения процес извън дома, където живее семейството; ходенето на работа и на двамата родители, оставяйки грижите и възпитанието на децата им на някой друг и т.н. Постхристиянската цивилизация бавно и неотклонно унищожава бялата раса. Тази цивилизация се отказа от биологическите принципи на съществуване като ги замени със социални „закони”. Да се възвърне към първичните си биологически принципи – на това постхристиянската цивилизация вече не е способна, тъй като това би било за нея отказ от „цивилизация”, т.е. отказ от всичко, което е ценност и смисъл за тази цивилизация. При това положение оттук-нататък по отношение на българските жени в детеродна възраст са възможни два подхода: Първият (аз го наричам умерен) е да се замислят и предприемат акции и културни мерки от наша страна в рамките на тази цивилизация. Например: да се стимулират икономически ранните бракове между български младежи и девойки; българска жена, родила и възпитала, да речем, минимум три български бели деца да бъде обезпечена финансово до края на живота си за този героизъм; срещу образа на проститутката и чалга-певицата да се противопостави образа на българската майка-героиня с 3-4 здрави и силни български дечица покрай нея; на пропагандирания във вражеските медии женски идеал на глистоподобната макарона да се противопостави идеалът на добре сложената и здрава българска жена; на широко пропагандираното равноправие с мъжа да се противопостави един друг тип равноправие – уважението към достиженията на мъжа в деловата сфера да е равноценно на уважението към достиженията на българката в семейната сфера; на културния марксизъм на Франкфуртската школа да се противопостави увереността в доброто бъдеще на българския народ; да се води активна дипломация за консолидиране на националистическия вот и др. Българските младежи също могат да спомогнат в тази насока като дават предпочитанията си и симпатизират на девойките, които не пушат, не употребяват наркотици и се стремят към осъществяване на националистическия женски идеал. Проповедниците на феминизма насочват своя главен удар срещу устоите на семейството, представяйки бащата и глава на семейството като тиранин, който разполага със съпругата и децата си като със своя собственост. „Семейството в първичното разбиране на това понятие трябва да бъде унищожено – съветва феминистката Линда Гордън – семействата поддържат угнетяването, разделяйки хората на малки изолирани групи, които не са в състояние да се обединят и да отстояват общи интереси”. „Ние не можем да отстраним неравенството между мъжа и жената, докато не разрушим брака” – заявява Робин Морган, друга една представителка на феминисткото движение. Адорно – един от адептите на Франкфуртската школа - изнамира зародиша на фашизма в патриархалното семейство, а традиционната култура той определя като средата му на обитаване. ”Подкрепата на фашистките идеи е характерна за представителите на средната класа, тъй като тя (подкрепата) се корени в културата, следователно, тия, които са най-привързани към тази култура, се оказват и най-уязвими...” С други думи постхристиянската цивилизация с напредването си в обществата на белите народи разстройва из основи и руши целенасочено семейната институция. А без семейна институция на практика става невъзможно да се поправят демографските характеристики на тези народи. Доколкото ние като изследователи и специалисти в различни области на живота живеем вътре, не напущаме и не се лишаваме от „удобствата” на постхристиянската цивилизация, вземането на подобни на гореизложените културни мерки ще отложи гибелта на българския народ и бялата раса като цяло, но няма да я предотврати.   „Ние живеем в прехода на постхристиянското време, в мрака на „вече го няма” и „още го няма”. Времето още не е настъпило. Посред руините се сгъстява нощта. Едни се оплакват, други стоят на своя пост.” Карлос Дюфур „Може да се каже, че ХХ век бе време за събиране на информация. Векът свърши – информацията е събрана. Нищо значително не ще бъде вече намерено.”  Сергей Морозов   Другият подход (аз го наричам радикален) е да се напусне безвъзвратно постхристиянската цивилизация и да се пристъпи към създаването на нова такава. Темата за организираното напущане на старата цивилизация съм я забелязал развита във филма „Лудия Макс” (“Mad Max 2”) с Мел Гибсън, производство 1981г. Доколкото им стига въображението, създателите на това художествено произведение са представили една картина на безконечни мъки и ужаси, където Колонията (хората, запазили съзнанието си за държавност и културност след ядрената война) е обградена и води несекваща война с най-различни разбойнически банди. Пред лицето на смъртта фалшивите ценности отпадат, за да излязат на преден план висши духовни стойности иот пустинния пясък да израснат истински герои. Хората от Колонията дават огромни жертви и почти всички драматично загиват в боевете за да разкъсат обръча и осигурят коридор за няколкото автобуса с малки деца, които деца да бъдат изведени на безопасно разстояние на хиляди километри от района на полесраженията... Организираното напущане на старата цивилизация би било възможно, ако български жени бъдат достатъчно силно мотивирани за такова едно начинание. За целта интелектуалните усилия на такива като нас няма да бъдат достатъчни. Защото само ново религиозно учение, награждащо върху ценностите на християнството е в състояние да задвижи по един друг начин днешните български и европейски младежи. Спасяването на българския народ е преди всичко въпрос провиденциален. Ние, както никога досега, се нуждаем от откровение, произлизащо от дълбините на българската народностна душа. Само чудо може да ни спаси от мъртвата хватка на постхристиянската цивилизация. И аз вярвам в това чудо, че ще се случи.   * Бившият царски офицер Тодор Панков от Русе (род.1922г.) дава интересни сведения за живота на русенските гимназисти преди войната в спомените си, озаглавени „Един поручик разказва”, откъси от които са публикувани в русенския ежемесечник „Русе 22” в периода 1997-98.   Антон Рачев Русе, юни 2012 година   Използвана литература:   Бьюкенен, Патрик. Смерть Запада. Москва, 2003. Морозов, Сергей. Тайна вечной жизни. Москва, 2003. Янев, Янко. Героичният човек. София, 1934. http://velesova-sloboda.org/actual/europenews-ru.html  

се случва в момента.